Ние сме лекари, не магьосници!
Има ли някакви уникални новости в пластичната хирургия, които да не се прилагат все още у нас?
Не. Но има много силни школи – американската, испанската, бразилската… Няма революционни неща в пластиката, има различни методи, които се усъвършенстват. На тези конгреси, предишният беше в Хюстън, срещите са много полезни за нас именно защото виждаме къде сме, и трябва да ви кажа, че българските специалисти са на едно отлично ниво.
Вие как станахте национален секретар в такава престижна международна организация?
По препоръка на проф. Цолич от бивша Югославия. После организирахме и българска секция към асоциацията.
А как станахте пластичен хирург?
87-а година спечелих конкурс за ординатор в „Клиника по термична травма и пластична хирургия“ във Военноморската болница – Варна. Бях млад, амбициозен и много исках да се занимавам точно с този вид медицина. Тъкмо бях привършил разпределението си – работех в Девня и специализирах хирургия. Първата ми операция като пластик беше с изгаряне – доста кървава операция, а лечението след това е труден и бавен процес. Има всекидневни превръзки, вани и какво ли още не. Белезите дълго се „съпротивляват“ – не можем да излъжем майката природа напълно. Спасяваш човека – той е жив, здрав, но в един следващ момент изисква и нещо повече – белезите започват да го измъчват… Лекарят за съжаление не е все-силен.
Преди време в интервю вашият колега д-р Емил Георгиев сподели същото предвид максимализма на пациентите, които изиск¬ват от вас да сте „всесилни“…
Мой колега – пластичен хирург в Южна Африка, обичаше да казва: „Ние сме лекари, не магьосници!“
А как си обяснявате феномени като нестинарите, чиито стъпала не изга¬рят в огъня; като дервишите, които забиват шишове в лицето си, а нямат белези?
Ами не знам, не мога да си ги обясня. За нестинарите… Наистина това противоречи на всичките ми познания за физическите закони, известни ни на този етап. А за дервишите, белези не може да няма – няма болка, което, разбира се, също е уникално явление. Физическите закони са обективни, тук най-вероятно става въпрос за управляването им по друг начин – изпадане в транс, и т. н. Но обяснението на подобни явления не е в моята компетентност. Ние, лекарите, нямаме правото да рискуваме с непроверени средства. Има например знахари, които предлагат различни мазила – каквото за кон, такова и за човек. Така не може! Нашите възможности са ограничени в рамките на обективното.
Има ли големи скандали на Запад, така както тук нашумя случаят с „човека без лице“?
Аз имам опит в Южна Африка и за там мога да кажа – да, има такива скандали. И може би ги има навсякъде по света. Пластичният хирург често е между „Осанна!“ и „Разпни го!“, защото недоволни винаги има. Твърде често очакванията се разминават с действителността не поради некадърността на хирурга, а именно защото той в крайна сметка не е магьосник“. Когато става дума за нещо, наложено от ежедневието, т.е. някакъв инцидент, изискващ неизбежна намеса – тогава в повечето случаи операцията е животоспасяваща. Но когато говорим за капризи, понякога свързани с някакви фантасмагорични или „модни“ виждания на пациента относно собствената му „визия“, тогава доста често е трудно да им се отговори – има критерии, които ние, специалистите, сме длъжни да спазваме, да бъдем честни с паци¬ента за възможната промяна – понякога с риск да го откажем…
Вероятно хората си мислят, че с парите си могат да поискат всичко. Доста са скъпи услугите на този вид хирургия…
Ние сме инвестирали в образование, опит и риск – считам, че това заслужава парите за услугите, които предлагаме.
Но това могат да кажат много други специалисти…
Цените са пазарни. Една стока, грубо казано, струва толкова, за колкото може да се продаде.
Оттук идват притесненията на една голяма част от хората – че тази хирургия вече се е „отместила“ от класическия хуманитарен модел медицина и се е превърнала в бизнес, в търговия.
Всеки продава труда си.
Но в „Пирогов“ вашите колеги получават мизерни заплати…
Това е много тъжно, но ако погледнем нещата под друг ъгъл – този мой колега, който и да е той, в края на месеца ще си получи своята, макар и ниска заплата. А аз, ако никой не отвори вратите на този център, може да остана и без лев. Тези, които са имали куража да станат частници, знаят това. Когато си „стопански субект“, ти трябва да убедиш клиента (пациента), че твоята услуга е добра. Но нямаш никаква сигурност, че той ще ти се довери и ще дойде при теб. В това е разликата. И нещо друго – много от частните лекари от други области на медицината не изкарват по-малко от пластичните хирурзи. Просто в обществото се е създал един мит за нас, който няма нищо общо с действителността. От друга страна пластичните хирурзи нямат друг шанс, освен да изберат свободната инициатива, защото в държавните болници местата са много малко те са необходими по-скоро за да обучат колегите – да им създадат една увереност, че могат да се занимават с това, че са направили правилния избор.
Разкажете за работата си в чужбина.
Септември 1991-ва заминах за Южна Африка да си опитам късмета – по лични и разни причини… Работих два месеца в Дърбан и после в Претория. Почнах като хирург в отделение по пластична на хирургия, но още нямах специалността – у нас се придобива от 1995-а, а аз, както ви казах, заминах през 1991- ва.
Доверяваха ли ви се?
Да, имам чудесни спомени и приятелства от Южна Африка. А медицината им е на много високо ниво. Там в университетските болници държавата все още отделя задоволителни средства за подобен род операции, затова има голям брой пациенти. Нещата са уредени така: те плащат една такса, която тогава беше по-малко от 10 долара, и всичко останало субсидирано от държавата. Срещу тази скромна такса пациентите получават цялостно лечение. Това осигурява както достъп на повече хора до болниците, така и повече практика за лекарите, чрез която те придобиват опит. А това, особено за хирурзите е изключително важно.
В болницата, в която аз работех – „Гаранкува“, наистина имаше блестящи специалисти. Там именно преди осем години участвах в една уникална операция за разделянето на сиамски близнаци. Мисля, че децата бяха от Кения. В екип работеха неврохирурзи и пластични хирурзи – възстановяваше се части от черепа, имаше кожни дефекти, изобщо – невероятен шанс беше за мен да участвам в нещо толкова рядко. И също започнах да се занимавам с реконструктивна хирургия. Първоначално асиситирах на мой приятел. В Африка има много катастрофи, битов травматизъм и огнестрелни наранявания. И за мое учудване един от най-разпространените начини за самоубийство е самозапалването. Така че случаи, които се нуждаят от специалисти като мен, в Африка – бол.
А по-добре ли са платени хирурзите там в сравнение с другите лекари?
Няма такава разлика, не е въпрос на специалност. Навсякъде по света добрият лекар получава добри пари.
Защо се върнахте в България?
Бях далеч от Европа и тъгувах за децата си. Въпреки че и сега не сме съвсем заедно – едното е в Швейцария, другото в Германия, все пак сме на един континент…Много пъти си мисля какво щях да спечеля, ако бях останал в Африка. Предполагам, че щях да карам малко по-хубава кола, да живея в по-хубава къща, да разполагам с малко повече пари и да имам малко повече практика – там държавната работа е много натоварена, има много дежурства, но пък е добре платена. Щях да вземам малко повече заеми, защото там се живее със заеми… Аз съм амбициозен човек и може би и там щях да стана частник. Всичко, което можеше да ми предостави Африка, в много отношения е по-добро…Но неможе да запълни някои други, духовни липси, които можеш да разбереш само когато си далече от родината и близките. Камъкът тежи на мястото си. Не съжалявам, че отидох, и не съжалявам, че се върнах.
Вестник за жената / 28.05.-03.06 2007 г
